В американския обществен живот днес не съществува нищо подобно на стария „Бъгхаус Скуеър“ в Чикаго. От 90-те години на XIX век до средата на 60-те години на XX век, това място е било гореща точка за оратори на сапунени кутии: радикали, евангелисти, ексцентрични личности, поети и философи. Всеки, който имал перспектива извън основния поток, се събирал там всяка вечер, за да изрази своето мнение от импровизирани подиуми.

В американския обществен живот днес не съществува нищо подобно на стария „Бъгхаус Скуеър“ в Чикаго. От 90-те години на XIX век до средата на 60-те години на XX век, това място е било гореща точка за оратори на сапунени кутии: радикали, евангелисти, ексцентрични личности, поети и философи. Всеки, който имал перспектива извън основния поток, се събирал там всяка вечер, за да изрази своето мнение от импровизирани подиуми. Етосът, както посочва един вестник, бил „свобода на словото и колкото по-силно, толкова по-добре“. Хората всъщност идвали да слушат, в тълпи.

„Бъгхаус Скуеър“ (официално наречен Вашингтон Скуеър Парк) може да е най-известният център за свобода на словото, но практиката на ораторството със сапунени кутии се разпространявала от край до край на страната. Ню Йорк също имал свои „перипатетични философи“. Хуберт Харисън, известен като „Черния Сократ“, излагал критиките си към капитала точно пред Нюйоркската фондова борса. Имало и Портия Уилис, известна като „красавицата на правото на глас“, която привличала тълпи с външния си вид и задържала вниманието им с остроумие.

Както пише Мери Ан Трасиятти в книгата си „Атина или анархия? Ораторство със сапунена кутия и ранният XX век в американските градове“, ораторството със сапунена кутия било особено демократичен начин за публично изказване. Дори и да не можеш да представиш каузата си в заседателна зала или в колонка на вестник, все пак можеш да се качиш на кутия, да повдигнеш главата си няколко инча над тълпата и да започнеш да говориш. Но това не означава, че всеки можел да бъде успешен оратор. Трябвало е да бъдеш добър говорител, за да задържиш вниманието на хората.

Оратори използвали всякакви трикове, за да привличат внимание. Един от тях, с чудесното име Лоулайф Маккормик, изпълнявал Хоудини-подобно бягство от стегнато яке, което след това обявявал за метафора за оковите на трудовото заплащане. Друг пък привличал тълпата с вик „Обраха ме! Обраха ме!“, а след като спечелвал вниманието им, завършвал с „...от капиталистическата система!“. Наистина добър оратор можел да привлече толкова много слушатели, че улиците ставали непроходими.

Въпреки това, вниманието, което привличало ораторството със сапунени кутии, не винаги било положително. През 1910-те години започнала серия от жестоки „борби за свобода на словото“ в градове като Спокейн, Сан Диего и Фресно. Грейс Л. Милър описва историята на може би най-насилствената от тези борби в „Борбата за свобода на словото на I.W.W.: Сан Диего, 1912“. Всичко започнало, когато заместник-шериф влязъл с колата си в тълпа хора, слушащи социалистически говорител. Един от слушателите реагирал, като срязал гумата на шерифа.

В рамките на два дни градът приел наредба, забраняваща уличното говорене. В отговор I.W.W. (Индустриалните работници на света) призовали поддръжниците си да се качат на влаковете за Сан Диего и да се борят за правото си да говорят от сапунена кутия. Те призовавали: „Идвайте на възглавниците; качвайте се отгоре; стойте на спирачните греди; не позволявайте нищо да спре.“ Идвали в големи количества и всеки от тях се качвал на кутията, казвал по няколко думи и след това бил свален от полицията и отведен в затвора.

Целта на Wobblies била да пренаситят съдебната система със случаи за свобода на словото, докато градът не бъде принуден да спре преследването на ораторите. Скоро затворът бил пренаселен. Вместо да следват законовия процес, градът освобождавал арестуваните направо в ръцете на банда самоуправство, която ги отвеждала до границата на окръга и жестоко ги била с брадви.

Не е напълно ясно кои били самоуправстващите се, но бандата вероятно била съставена от някои от най-известните граждани на града. Един редактор на вестник, който бил изгонен от града за симпатията си към защитниците на свободата на словото, писал за тях. Въпреки всичко самоуправстващите прекалили и трудовите организации призовали държавното правителство да се намеси. Комисарят, изпратен да разследва случая, заявил, че злоупотребите не се случват в царска Русия.

С голяма лична цена Wobblies поставили концепцията за свобода на словото под тест и спечелили.

Пълния архив е на разположение на абонатите на Literans Плюс с всички предимства на цифровият достъп.